Избори във време на криза

Чуждата политическа попара отново измести дискусията за средносрочни проекции.

от Стоян Йотов

Настоящите президентски избори, ако изобщо бъдат запомнени, след време ще ги асоциираме като върхов момент на тотално раздаване на „гражданското ни общество”. То сътвори най-монотонната, прозаична и посредствена кампания, на която общо взето е способно. Политици и парламентьори симулират загрижена за бъдещето обществена дейност, медиите представят субективното (и платено) за обективно (и безкомпромисно), докато народът най – открито си заявява позицията на апатия и отегченост. 

 „Странната война”

„Страната” или „фалшивата” война е период от началото на Втората световна война, позициониращ се между обявяването на война от Франция и Великобритания на нацистка Германия (03.09.1939г.) и нашествието на немците в Белгия, Нидерландия и Люксембург (10.05.1940г.). Във въпросните 8 месеца френски и немски военни части са заели бойна позиция на френско-немската граница, журналистите живо отразяват важността и последователността на бойните действия, но на практика бойни действия въобще не се водят.

Случаят с българската кандидат-президентска кампания е аналогичен. Изборите на теория съществуват. А кой им забеляза същественото?

В окопа на първа линия имаме трима пасивно играещи кандидати. Липсва сблъсък на програми, идеи, проекции. Открити дискусии, в които Ивайло Калфин, Меглена Кунева или Росен Плевнелиев да индикират за настъпателна стратегия, чрез която да убедят избирателите си в правотата и достоверността на платформата си, липсват. Всеки се бори за някакви далечни, абстрактни и лишени от конкретност позиции, но модерно звучащи от устата на кандидатурите.

Единствените „изстрели” от време на време се оказват малки клишета и партийни нападки. Кандидат-президентите не успяха дори да измислят и „овирусят” българина със знакова и запомнящата се фраза, отличаваща дадена кандидатура. Дори предизборният дебат пот бТВ ми изглеждаше вял и безвкусен. Доминираха скучни партийно-идеологични спорове и стари лаври от калибъра „Кое правителство управлява по-добре”. Почти не се изтъкваха личностните качества, годността на кандидата за президентската институция и аспектите, по които ще работи.

Всички кандидатури чакат противниковата да направи грешната крачка и същевременно внимателно планират своя следващ МАЛЪК ход. ГЕРБ иска на втори тур Ивайло Калфин, защото Меглена Кунева има потенциал да победи Росен Плевнелиев. БСП просто искат да се доберат до втори тур, пък тогава ще му мислят. А надпартийната кандидатура? Тя просто пази реномето на успял и реализирал се ЕВРО-нещо-си. Щабовете се опитват всячески да опазят резултата до изборите. И никой не рискува. Защото основата му е разклатена. Както и програмата за управление.

В окоп „втора линия” нещата пък са много по-разчупени и на моменти забавни, но тотално лишени от шансове (което намирам за жалко). Някои кандидатури откровено заслужават много повече президентския стол отколкото социологическите трима.

Нямайки какво да губят, оприличените от медиите за „предварително изгубили” играят от първо лице. Facebook групите им са по-многобройни от тези на Калфин, Кунева или Плевнелиев. Изказванията - много по-откровени и на моменти сполучливи. Каквото е предизборното мото на Свельо Витков „Купуването и продаването на овце не е престъпление!”. Май Светльо ще остане единствения кандидат със смислена фраза от тази надпревара. Понеже в крайна сметка конституционно е невъзможно да „уволниш” министър-председателя, а правотата на Волен Сидеров не е никакъв пословичен абсолют.

Медийното дезертьорство

е другата причина за скучната кампания. Голяма част от българските медии се правят на ощипани моми. Вместо коректив за политически послания и посредник между партийни идеологии и общественото мнение, медиите съзнателно загърбиха общонародната си отговорност, ориентирайки се към заможните кандидати, но продължавайки да претендират  за безпристрастност пред аудиторията си.

Водени от капиталови интереси, тези медии осигурят ефирно време, материали, отразяващи нечия кампания, или просто реклама само на платежоспособните щабове. Така освен осигурения политически PR и внимание за малцина, платени материали всъщност се представят като израз на авторско свободно мнение. Платени статии/репортажи, израз на субективни факти от реалността (където се провеждат изборите), се поднасят на равно с останалите журналистически трудове, превръщайки се в изкуствено замаскирани като обективни мирогледи.

По този начин освен потъпквайки всякакви етични и обществени ценности, чрез „фалшификаторски” процес медиите заблуждават обществото и осуетяват развитието на мислеща нация. Същия подем, търсен и широко дискутирано от същите медии в неизборните времена.

Шамар за българското общество

ще бъде подаръкът за демонстрираната апатия, крайно занижаване на политическите критерии и отсъствие от часовете по национална отговорност. Смея да заявя, че плесницата е заслужена. Защото който и да е избраникът ни на 23 октомври, то той вече доказа, че е страхлив да отстоява ясни рационални и печеливши позиции и че приема президентската позиция повече като чиновническа длъжност, отколкото като пост на Българската гордост.

Дали този шамар ще промени забития ни в земята поглед? Ще ми се да вярвам. . .