Ние загубихме

Мечтаем за един по-хубав свят. Мечтаем България да стане по-добро място за живот. Мечтаем за промяна... а да се сбъднат мечтите ни, то първотрябва ние самите да станем достойни за тях. Да бъдем умни и да четем повече книги. Да сме образовани и да имаме богата обща кулутра. Да бъдем критични и да насърчаваме задълбочените мисли по въпроси, касаещи всички ни. Да сме градивни!

Познавам много хора, които се стремят да бъдат достойни за мечтите си. Много от тях притежават нужния заряд и качества.  Много от тях засякох  и на протеста, който продължава вече над два месеца.

Стоичков и кучето нападнало кокала

Вълната от протестите февруари месец роди гражданско общество. Не, всъщност не беше така. Трябваше да роди гражданско общество. За сметка на това създаде куп абсурдни ситуации, а в последвалият вакум се родиха и няколко странни „движения”, палаткови лагери и няколко други безмислени мероприятия, които да осигурят прехраната на известен брой журналисти и нещастни блогъри като мен.

Историята

В периода от края на януари до средата на февруари се съобщи, че Академичните Съвети на няколко университета са решили да повишат таксите за обучение на студентите си. Сред тях са УАСГ, Софийският Университет, както и УНСС. Процента на увеличение варира от 8-9% до 30-40-50% в УНСС. Последва скоростна реакция от студентите на въпросните университети и бяха организирани редица протести. Резултата е че таксите в УАСГ и СУ засега няма да се увеличават, а в УНСС борбата продължава.

НПСС

ЗАВОЙ ПРЕДИ ПРАЗНИЦИТЕ

Декември. Синдикатът на термометрите отдавна е решил, че трябва да се замине някъде на юг и сигурно всички термометри вече щяха да се отлетели натам, ако не бяха замръзнали по местата си. Празничната идилия е пълна и в една малка схлупена барачка, някъде около Стара Планина, където група Дядоколедовци, облечени в костюми, чете приказки за лека нощ на стадо овце.

Но дори и в такива най-прекрасни времена, може да се случат събития, които да помрачат коледния дух, или поне да попаднат в емисиите новини с повече или по-малко прискърбен тон. През изминалия вече 19 декември един такъв инцидент заплаши да се саморазправи с празничното настроение, но за щастие, вероятно ще се размине без сериозни последици.

Напоследък имаше доста произшествия с автомобили и пешеходци из цяла България. Някои завършиха трагично, а други не. Поредното събитие от такова естество се случи в столичния квартал Студентски град. Млада жена (по информация от медиите на 35г.) бе блъсната от автомобил, пресичайки в близост до пешеходна пътека.  

Докато чаках на спирката, наблюдавах случващото се. За нейно (и не само) щастие, нещата изглежда се разминаха без фатални наранявания и напълно в духа на човещината, хора бяха донесли възглавница и одеало,  за да я предпазят от студа, чакайки линейката. Нямам никакво намерение да започвам темата с вечно закъсняващите линейки или пък да разсъждавам върху това кой е виновен за инцидента – заледеният път, пешеходецът, шофьорът или всички заедно. По-важното е че преди още да сме чули в далечината звънчетата на шейната на Дядо Коледа, чухме предупредителната сирена на една недобре свършена работа.

Думата е за опасния участък в близост до „Т”- кръстовището на ул. Йордан Йосифов и ул. Акад. Борис Стефанов или с други думи района на Блок 35 и Студентски Стол 4. В тази част на двете улици около кръстовището е често срещана картинка двустранното паркиране (макар че е забранено), което води до значително стесняване на пътното платно и затрудняване на движението. Може би мнозина от вас си спомнят, как преди месец-два се наложи студенти да местят зле паркирана кола, за да могат два автобуса на градския транспорт да се разминат безпрепятствено. На пръв поглед като проблем се забелязва само стесняването на платното , обаче оглеждайки се внимателно, можем да отчетем липсата на тротоари и достатъчно обособени места за безопасно пресичане. Ефекта се видя съвсем ясно. Заледен път, пешеходец изскочил иззад някоя паркирана кола и празничната беля е почти готова. Да не отваряме дума за откачалките, които на правият участък ускоряват от 0 до 100.

В този ред на мисли, може би е редно да се запитаме какво можем да направим по въпроса. Всъщност, няколко хубави неща вече се случиха. 

          1. На ключови места в Студентски град (и не само) бяха направени пешеходни пътеки тип „гърбица”, а конкретно за това място трябва да се изградят още няколко (въпрос на преценка).

            2.  Поради ред причини (кафенета например), някои тротоари в района на кръстовището са отеснели или направо липсват. Елементарен пример е когато искаме да стигнем до някой магазин около центъра на Студентски град, тръгвайки от бл. 35. Излезли вече пред блока, пред нас има няколко варианта: 

 

                    – да се върнем около 150 метра назад, за да пресечем на пешеходна пътека (където всъщност се случи инцидентът);

                     –  да пресечем незаконно;

                  –  да минем през калта (няма тротоар!) за да заобиколим кръстовището от другата страна;

       3.  Центърът за градска мобилност към Столична община да си върши работата като хората и да разчистват редовно неправилно паркираните автомобили.

Може би трябва да спрем до тук, понеже вече позагубихме тоналността на коледната песен, а днес е 20 декември 2012г, което не би означавало нещо кой знае какво, ако преди 200 години братя Грим не бяха издали своя сборник с приказки. И за достоен финал на една детска приказка: „Накрая, добрият коледен дух, изписал принцесата от болницата и всички заживяли дълго и щастливо, та чак до следващия край на Света.”.

П.С.  Весели празници на всички!

(Р)Еволюция! И то каква!

Оръжия и бомби? Не, не познахте! Даже е малко вероятно изобщо да се досетитие. Ключът към по-долните редове е словосъчетанието „(р)еволюция в мисленето”. Гледайки клипа по-долу останах с впечатлението, че точно това е идеята, която стои зад изнесената в TED вдъхновяваща реч на Стив Кайл – австралиец, дошъл да работи и живее в България. Като оставим настрана, добрите му ораторски способности, със сигурност ще открием поне зрънце истина, а лично според мен, дори нещо повече – една модерна визия за едно модерно общество. И не се притеснявайте, почти не става дума за икономика, политика и разни такива скучни неща. 

 Ето го и клипа:

А за тези, които не са съвсем на Ти с английският език, ще приложа и статия от e-vestnik: http://e-vestnik.bg/14508

В сегашно историческо...

Не можем да пишем само за политика. Емоционално изтощаващо е когато виждаш толкова проблеми и искаш да решиш всеки един от тях, а нямаш тази власт. Може би и затова и толкова дълго време не сме писали. Но не това е от значение сега. Вече от нас може да очаквате повече и различни неща. Ще засягаме не само наболели проблеми, но и всякакви забавни и любопитни моменти, както и полезни за ежедневието неща. Най-накратко казано, ще дадем воля на въображението и на моментното настроение.

Иронично, но въпреки положителния анонс, днес пак ще засегнем една не съвсем весела история. Но, надяваме се, тя някой ден също ще има щастлив край, защото всеки го заслужава. Повече или по-малко.

Става въпрос за едно малко населено място, вероятно някъде в северозападна България. Знаете как стоят нещата. Като елементарна функция на състоянието на държавата, сякаш няма нужда да описвам детайлно картината. Въображението ни вече я е нарисувало, макар и малко общо. И къде отиваме сега? На улицата. На коя? Онази с къщата. 

Тя, къщата, като всяка къща си има покрив, комин, по някой друг случайно появил се прозорец, врата за да може човек да влезе и излезе когато пожелае, без да ползва другите отвори, които и без това по принцип са с друго предназначение. Обикновена къща. Поне на пръв поглед. Но все пак тази къща има и нещо различно. Тя си има и истинска човешка история, история на един баща и неговата дъщеря, изоставени по някаква причина от едно от най-важните същества в човешкият живот – майката. Таткото работи по цял ден, понякога дори рискува живота си (виж клипа по-долу), за да изкара някой лев за хляб.

Дали са щастливи? Може би. В един малко по-различен свят, със сигурност. Но това не е една от онези истории с край. Това е история с развитие, а и никога краят е просто край, той е начало на нещо ново и любопитно, може би дори опасно, а може и да е някоя приказка, която още никой не е разказал. А трябва. 

Трудно е. Или пък просто не е лесно. Понякога просто ти идва до гуша и искаш да се откажеш. Но не можеш. Нямаш това право. Посрещни новият ден с усмивка, дори да е труден. Това е филм. Филм, в който някой, някъде и някога, също ще участва, а друг ще гледа, трети ще разказва. То всъщност, това е всичко. Малките неща. Които подминаваме.

П.С. Сериозно. Ако трябва да се свърши някаква работа, а вие не можете, мога да ви свържа с този човек. Може би той може.